Емоционални импулси на лична подкрепа за мен и моите изследвания на личното безсмъртие!

Като помисля, получил съм подкрепа за моите изследвания от много хора, но ще отбележа само тези, които с подкрепата си са предизвикали у мен сериозно движение в избраната посока. Моите родители, близки роднини, колеги и приятели са ме подкрепяли, защото са ме приемали сериозно като личност, но в повечето случаи дори не са вниквали в същността на изследването или значимостта на идеята. Те биха ме подкрепили за всяко мое начинание, дори да изглежда още по-налудничево и от идеята за безсмъртие.

Запомнил съм с благодарност, че първият достатъчно образован човек, който се отнесе към моите опити да направя достатъчно пълна и обоснована формулировка на кибернетичния вариант на лично безсмъртие, беше учителя по философия в ПГСС гр.Чирпан – Таньо Видев Танев, далечен роднина и съименник. Той внимателно прочете моя ръкопис, за което му трябваха няколко дни и ме повика на разговор. Не само, че беше разбрал идеята, но като наклони глава на една страна (имаше този навик!) каза: „ Значи, ти виждаш личното безсмъртие, като неограничено съществуване и развитие на човешката личност в поредица от тела с нарастващо съвършенство…Първото тяло в тази поредица е това, с което сме се родили (биологичното тяло!), следващите са изкуствено създадени (не е задължително да са биологични!)“…“Да!- отвърнах аз – По точно не мога да се изразя!“

И до днес ползвам тази негова формулировка! Бях окрилен, че някой ме е разбрал и приел идеята. Спомням си, че ми даде една от книгите на Сеченов и попита: „Как ли може да се осъществи това!? Предстои ти много работа!“. По това време бях абитуриент на СУ „П.К.Яворов“ Чирпан, предстоеше ми кандидатстване във висше учебно заведение.

Втората мощна подкрепа, която получих беше от ст.н.с. д-р Алла Кардашева-Уляхина, която по това време работеше в ИФ „Акад.Т.Павлов“БАН. Не бях чувал за тази жена, не я бях виждал и не я познавах. Като много други наивници, прочетох закона за зачисляване в аспирантура, който действаше по онова време и реших, че мога да кандидатствам за зачисляване, като свободен аспирант към Института по философия към БАН. По принцип това беше най-подходящото място за поставяне на идеята и нейното изследване. Бях много, много далече от всякакви „игри“ и интриги, не познавах никого от Института, но знаех, че има секция по „Философски въпроси на естествознанието“ и си помислих, че това е моята секция. Речено, сторено…поработих около година, за да направя предварително изложение на моите проучвания, и изготвих ръкопис под заглавие „Хомо етернитатис“. Вече имах публикувана статия на тема лично безсмъртие във в.Орбита, ориентиран към научни и технически новости, с любезното съдействие на Агоп Мелконян. Един изключително ерудиран редактор и писател, фен на темата „Изкуствен интелект“ и „Безсмъртие“! Моята статия беше отговор на анонса на акад. Виктор Глушков в сп.“Техника молодежи“ – „Щафета на духовното безсмъртие“, препечатана във в.Орбита. И колкото и да изглежда невероятно, още тогава аз предложих конкретен начин за реализация на личното безсмъртие на базата на неврохолографния модел на паметта на нервната система и чуствах вътрешно удовлетворение от направената крачка. Това ми даваше куража да кандидаствам за аспирантура!

Събрах всички необходими документи, както и подготвеният ръкопис и ги подадох в секретариата на Института. Не бях разговарял с никой „фактор“ от секцията, дори и с нейния ръководител, още по-малко със сътрудниците. Изчаках законовия срок и малко преди да посетя отново секретариата за отговор ми звънна телефона… Обади ми се Алла и се представи, после каза, че ѝ е възложено да напише рецензия на ръкописа ми. Пожела да се срещнем и да разговаряме, и каза, че има въпроси към мен. Срещата се състоя в Националната библиотека „Кирил и Методий“. Разговаряхме близо час… обсъдихме много въпроси, свързани с идеята и нейното изследване и в заключение тя каза: „Ще Ви подкрепя! Ще препоръчам зачисляване в аспирантура към нашата секция на ИФ!“.
Ето и нейната рецензия, която беше депозирана и прочетена на насрочения за целта Научен съвет към секцията „Философски въпроси на естествознанието“ на ИФ БАН. По-късно разбрах защо рецензирането е възложено точно на ст.н.с. д-р Алла Кардашева! На предишния Научен съвет тя беше жестоко „отрязала“ работата на друг философстващ физик – доц. Атанас Стригачев и ръководството очакваше същото и по отношение на моя ръкопис и предложение. За голяма изненада на ръководството на Института и секцията, тя беше написала и прочете следното:

„… Новият прочит в момента на социално безсмъртие, който изследва авторът, е личното безсмъртие, което означава не само запазването на творческите резултати, постигнати от отделната личност, а и актуално-потенциално безгранично във времето функциониране на отделната личност след биологичната смърт. Тази възможност се обосновава като се отчита несъвпадението на понятията „човешки индивид“ и „личност“. Освен това идеята се формулира на базата на кибернетично-системните идеи с отчитане на диалектиката на социалното и биологичното, като се акцентира на философско-методологическия аспект. Авторът пристъпва към анализа сериозно и страстно, логически безупречно и емоционално, философски грамотно и напълно коректно от частно-научна гледна точка. Той не прави откритие. Даже би могъл да бъде упрекнат в излагане на частно-научни общоизвестни идеи. Обаче, той формулира проблема като философско-методологически и от тази гледна точка буди респект и уважение като човек, който напълно самостоятелно извън институционална /философска/ среда се е доближил до правилни постановки, коректни формулировки и реални перспективи на проблема като философски проблем.

Изводи:

  1. Ръкописът при известни доработки може да бъде предложен за печат…
  2. На автора трябва да се помогне /аспирантура, поне задочна към групата по изкуствен интелект В.Грилихес – С.Петров/.
  3. Ръкописът да бъде представен като материал за обсъждане на нашия семинар…

13.05.1978г.
Алла Кардашева-Уляхина”

Получих признание от непознат, висококвалифициран научен сътрудник без натиск, без протекция, оценящ само стойността на идеята и предварително проведения анализ.

Бях едновременно окрилен и толкова емоционално зареден, че вече никакви пречки не можеха да ме уплашат и спрат. А,… такива се изсипаха като че ли „из ведро“! В ИФ се започна едно велико суетене и отлагане, и съвсем ясна съпротива срещу моята аспирантура!

Помня репликата на един от водещите професори: „А бе, младеж, защо си се захванал с тази толкова голяма тема…Големите теми са за големите хора! Ти накъде си тръгнал!?“ Обидно и унижаващо е не толкова причисляването ми към „малките хора“ (възхищавал съм се на интерпретацията на Ч. Чаплин на темата „малък човек“!), а двуличието и скалъпените опити да бъда просто изхвърлен. Друга реплика: „Вижте го бе, колеги! Ние му затваряме едната врата, той отваря друга!“ (проф.Ив.Калайков)

В края на краищата, упоритостта ми надделя и благосклонно ми беше намерена и предложена „малка“ и „дисертабелна“ тема – „Сравнителен анализ на концепциите за обща теория на системите“, защото при анализа се бях осмелил да се позова на обща теория на системите. Предложението ми бе направено така, че моят отказ би означавал само едно – да забравя за този институт! А,… споделяното мнение на всички сътрудници в секцията на института беше, че тук мътилката е толкова голяма, че никой няма да се оправи, следователно и този навлек (т.е. аз !), също. Така, удобно, под благовиден повод – намаляване на обема на работата (на пръв поглед!) и постигане на успешна защита, някой може да бъде пратен за „зелен хайвер“ и на практика изгонен. Една доста разпространена практика по онова време.

Налагаше се да разкъсам този порочен кръг!

Но,… ще отбележа, че смелостта и необходимият „хъс“ ми бяха повече от достатъчни, защото вече имах съмишленик и покровител в лицето на Алла. Затова спокойно приех хвърлената ръкавица и реших да атакувам проблема фронтално, анализирайки цитирания и популярен в публикациите по общосистемни проблеми набор от тридесет различни дефиниции на система. Нещо повече, успях да вкарам, като решаващ критерий за системност – запазването, да предложа нова интерпретация на обща теория на системите, като обща теория на запазването и да намеря онзи обективен процес, който постигаше единство в различните форми на запазване. Този процес се оказа, именно, мислимият кибернетичен вариант на лично безсмъртие, който реализираше положителна обратна връзка без ограничение и се разпространяваше като взривна вълна в макро, микро и мегасвета, „поглъщайки“, преобразувайки и използвайки всички форми на системност, постигайки цялост и единство в света.

До публична защита на дисертационния труд успешно достигнах едва след десетина години. Най-драстичната спънка беше, че след като бях направил дестина публикации, бях се постарал да прочета серия от публични лекции в Института по социология върху материала на дисертацията и бях преминал процедурата на вътрешна защита в рамките на секцията…се наложи да чакам обявяване на дата за публична защита… повече от две години. Но, точно в тези тежки и мъчителни моменти, открих още един мой съмишленик, който стана и рецензент на дисертационния ми труд. Това беше проф. Любен Сивилов (по това време „доцент“), с когото се запознах на семинар по философия на науката и го помолих да прочете моя ръкопис, да си изрази мнението. Не очаквах, че ще се ангажира и ще си направи труда, но той не само го направи, но написа съвсем официално рецензия:
„По образование дисертантът е физик и тъкмо това му е помогнало да формулира хипотеза, която има неочаквани философски измерения. Таню Колев е убеден, че обща теория на системите може да се създаде и се опитва да посочи онтологическите основания на своето твърдение. Интересното в неговия подход е, че сменя критерия за системност…. Таню Колев преобръща местата на основанието и следствието. Независимо от позицията, която защитаваха, всички изследователи бяха единодушни, че всяка система се характеризира с определен вид запазване и тъкмо за описанието му бе въведено понятието хомеостазис. Дисертантът забелязва това единомислие и предлага да го използваме като критерий – системност има там, където сме в състояние да констатираме какъвто и да било вид самозапазапазване. Нататък е лесно – в зависимост от вида на симетрията ще получим различните типове системи. Така, почти без усилия си осигуряваме както желаната всеобщност, така и възможността за нетривиални резултати.

Предложената хипотеза е толкова елегантна, че изглежда невероятно да не е забелязана до сега… Ясно е, че постиженията са лично дело на дисертанта, тъй като в подходът му личи почерка на изследователя-физик…“
02.03.1987г., Доц. Любен К. Сивилов

По-късно продължих успешно да си сътруднича с проф. Сивилов, който още един път ми стана рецензент. Този път на проекта към Програма за изследване на човека и неговия мозък на тема: „Системно-информационен модел на психиката и непосредствено носещите я невродинамични процеси“(1989г.) от авторски колектив, на който аз бях ръководител. За съжаление, това плодотворно сътрудничество беше прекъснато от бурните политически процеси, които протекоха по това време и прекратяването на Програмата.

Ще отбележа още един случай на важна за мен подкрепа. Случи се на една среща по линия на Интеркосмос в гр. Брашов, Румъния. Проведе се среща на групите, които се занимаваха с израстване на кристали в условята на безтегловност, т.е. при реализация на орбитален космически полет. Предстоеше изстрелване на космически кораб с българско участие – космонавт Александър Александров и полет на българска апаратура в космическото пространство. Аз бях разработил апаратура за израстване на кристали по метода на Бриджмен и трябваше да участвам в срещата. За моя изненада се оказа, че моят шеф – проф. Кушев, няма да може да пресъства по здравословни причини и аз ще трябва да оглавя делегацията от СУ и по-точно ИФТП.

Симпозиумът се откри твърде помпозно, с оръдейни изстрели и голяма тържественост, която контрастираше с тогавашната мизерия в Румъния и липсата дори на храна по магазините. (Разбира се, за участниците в срещата всичко беше осигурено в повече от достатъчно!). Доаен на участниците и най-авторитетен учен беше проф. Петр Антонов, специалист по профилирано израстване на кристали от Ленинград ФзТИ. Той откри срещата и оглави президиума. Имахме на разположение цяла седмица и всеки изчакваше спокойно реда на своя доклад. Всяка делегация си имаше маса за обяд и вечеря, и по няколко часа на ден за културна програма…тогава успях да посетя замъка на граф. Влад Дракула!

Вечерите се използваха за осъществяване на лични контакти и сближаване на участниците. Проф. П.Антонов беше изключително активен…посещаваше всяка една от масите и се опитваше да завърже откровен разговор с всеки един от участниците. Дойде ред и на нашата маса! Той се самопокани на един от свободните столове и започна да разпитва всеки един за работата му, за интересите му в областта на кристалния растеж. Когато най-сетне се настани срещу мен и ме попита за моята работа и интереси, аз вече бях достатъчно раздразнен и дори възмутен от прямотата и дори безцеремонността му. Затова отговорих доста грубо:

„Ами мен… кристалният растеж ме интерисува колкото ланския сняг! Просто с това си вадя хляба!“ – очаквах, че ще го провокирам и раздразня, но не мислех за последствията.

„Тогава, какво Ви интересува истински… от сърце !?“

Съвсем спонтанно изтърсих:

„Истински ме интересува личното безсмъртие в неговия кибернетичен вариант!“

За моя изненада той каза:

„Разкажете ми, това ми се струва наистина интересно!“
И започнах да разказвам. Разказвах наистина дълго…,а още по дълго продължиха дискусиите между нас, през всичките вечери и дори по време на изнасяне на докладите. Стоя си аз на един стол до него на президиума и тихо си говорим…не за кристали, а за личното безсмъртие и неговия кибернетичен вариант.
Той, наистина разбра всичко каквото успях импровизирано да формулирам, задаваше точни и смислени въпроси, опонираше, размисляше…и продължавахме нататък. Подкрепи ме е слабо казано, той изрази възхищение от извършената от мен работа и ми предложи пълна подкрепа. След няколко месеца ми изпрати книжката на Пиер Тейяр дьо Шарден „Феномен человека“, която вече беше излязла на руски, но още не беше достъпна за мен. Изпрати ми писма, в които ми даваше съвсем логични и сериозни напътствия за работа и ми предлагаше тясно сътрудничество. Един специалист и учен от световна величина ме беше разбрал и ми предлагаше съвместна работа и обмен на мнения… Това действително беше повече от подкрепа, беше пълно признание и анонс за приятелство. Едно такова приятелство наистина прави човека уверен и силен.

За съжаление, същата вихрушка от политически събития, която ми попречи да работя с проф. Сивилов, ми попречи да работя и с проф. П.Антонов. Връзката ни прекъсна през 1989г и повече никога не се възстанови.
На последно място ще разкажа за подкрепата, която получих от моята голяма любов, истинска приятелка и съпруга Марияна Кривошапкова. Нейната подкрепа дойде в момент, когато почти бях загубил надежда, че ще намеря резонанс, организирано съдействие или дори елементарно разбиране от други хора. Вече бях напуснал университета, независимо, че точно по това време вече ми предлагаха значими постове…примерно директор на Института по физика и техника на полупроводниците. Системата видимо се разпадаше пред очите ми…Института не можеше да си плаща сметките за ток и отопление, а заплатите на сътрудниците и обслужващия персонал мизерни и обидни. (ИФТП беше закрит и превърнат в учебни лаборатории две години по-късно.)
В тази обстановка избрах да стана учител, но не в някое софийско престижно средно училище, а далече… в най-дълбоката провинция. Логиката ми беше съвсем опростена…надявах се да ми остава време да развивам теорията на рационалното лично безсмъртие и дори да струпам някаква експериментална апартура, да опитам нещо на практика, въпреки недоимъка и гладните години…,в които опашките за храна и бензин понякога се виеха през две улици.
Започна моят учителски период, който продължи близо двадесет години. След като поработих три години като възпитател…поради „сриване“ на училището, в което бях започнал работа, бързо ме избутаха за директор. Сриването беше по всички направления: учебно-възпитателна работа, дисциплина, организация на дейностите…и дори в буквален смисъл (27 прозореца без стъкла, пробит и течащ покрив, без храна за интерната към училището, без дърва и въглища за отопление…а зимата вече притропваше на вратата!) Наложи се да скърпвам нещата, да търся нетривиални решения, да уволнявам …и да променям организацията и начина на работа в самия корен. Така или иначе…успях да се справя и вече бях станал известен, като директора на въпросното училище, който незнайно защо беше напуснал гр.София и СУ и се беше заврял в едно от малките училища със затихващи функции. (Чудак някакъв…!) Но в обърканото време на онези години всичко беше нормално.
Съвсем изненадващо ми се обади директорката на съседното селско училище и ме помоли за услуга. Услугата се оказа комплект учебници за ученик в началния курс, син на нейна приятелка-учителка. „Да!“ – отвърнах аз, като си помислих, че заплащането на учителите не е толкова високо, че учителите да не изпитват затруднения, особено тези с повече деца. „Да“ и забравих за обещаното мигновено, защото ме въртяха купища други проблеми. След две седмици ми се обади непознат приятен женски глас и ме попита: „Все пак ще получа ли учебници или да търся от друго място!?“ С неудобството от това, че бях забравил, събрах комплекта и ги занесох директно на работното място… Така успяхме да се запознаем за втори или трети път с Марияна, защото вече се бяхме запознавали по други случаи… Предложих ѝ разходка до книжарницата да погледнем за нови книги и да пийнем кафе…без да предположа, че са любимите удоволствия за нея. Започнахме да се срещаме на кафе и да разговаряме! За мое учудване, разговорите протичаха с емоция и забелижимо удоволствие, нещо което не се получава често…

И, тогава, реших да бъда честен до край!

В себе си бях убеден, че няма да намеря човек, който да разбере моя стремеж към безсмъртие, кибернетичния вариант на лично безсмъртие…и насочването на цялото ми внимание и всичките мои ресурси в тази посока. Бях разговарял с доста местни хора…и всички те ме гледаха недоверчиво, а някои от тях даже със съжаление. Вероятните мисли бяха: „това е налудничева идея“, „жалко за човека“ и пр. Не исках да разочаровам красивата жена, с която се бях запознал и си разговаряхме с такова удоволствие…не исках за пореден път да разочаровам себе си, защото жените по принцип по-рядко се замислят за безсмъртие и не приемат толкова авантюристични нагласи. А кой ли може да е подготвен за подобни идеи в малкото забутано градче!? Доста безнадеждна ситуация…
Реших че ще разкажа всичко за себе си и за стремежите си и ако не се получи…по-добре да прекъснем срещите си още в началото, отколкото да се залъгваме… Нямах желание за просто още една връзка, нямах желание да изживявам просто любов…,а жадувах за любов, но от типа „Аз и ти – заедно!“ по есето на Ст.Продев.

Когато заговорих за личното безсмъртие, но не като религия, а като рационална идея подплатена с философия и технология, Марияна ме погледна с известно недоверие и ми каза:
„А,… можеш ли да ми дадеш нещо да прочета!?“

Можех, разбира се, автореферата на дисертационния труд, пет-шест мои статии от сп.Ф.М., в това число и моята програмна статия в сп.“Човек, еволюция, космос“(1983г) „Можем ли да вложим нов смисъл в идеята за лично безсмъртие!?“.

Събрах ги и и ги връчих! Но,..не очаквах това което се получи!

След седмица, когато се срещнахме отново разбрах, че съм попаднал на човек, който си е дал труда да прочете всичко внимателно… от край до край! Че, … Марияна е успяла да разбере всичко, дори и това, което не съм изказал, а само загатнал… и има много, много въпроси!
И започнахме да разговаряме…разговаряме и до днес!

Тя е до мен като любима, като съратник и като приятел… До мен,… при издаването на първата ми книга и при организирането на българо-руския симпозиум на тема “mind uploading”, всички срещи и форуми, в които съм участвал и новите статии, които успях да напиша, при учредяването на сдружението „ Sub Specie Aeternitatis 2011”

До мен и с мен… в щастливи и радостни моменти, но и в нещастието на големите загуби и безнадежните болести, които се роят с обезпокояваща скорост с напредването на годините. Но вече зная, че не съм сам…

Имал съм и сега имам съмишленици и приятели, повече или по-малко споделящи идеята за кибернетичен вариант на лично безсмъртие. Тази идея, нейните философски аспекти, технологични и технически детайли, многократно съм поставял и обсъждал на различни форуми, както и в множество лични разговори и съм получавал разбиране и подкрепа, но тези редки моменти, за който разказвам, за мен са незабравими и толкова емоционално наситени и зареждащи, че реших да ги споделя специално.

03.01.2023г.,
Таню Ж. Колев

Подобни статии